Росица (Село)

Област: Велико Търново

Население: 149 души[1](15 март 2024 г.)18,8 души/km²

Площ: 7,915 km²

Надморска височина: 110 m

Пощ. код: 5221

Тел. код: 06134

МПС код: ВТ

ЕКАТТЕ: 63080

История

Според историка от началото на ХХ век Васил Миков старото название на селото е Съ̀рбе . Село Росица с днешното си местоположение е възникнало в края на XIV в. и началото на XV в., когато Второто българско царство – Търновското пада под османско владичество (1393 г.). Но официално в държавните регистри се споменава от 1878 г.

Една от правдоподобните версии за създаването е: В местностите Юртлука и Бати бара е било разположено старобългарско селище, което е било и в обслужващата система на опожарения от поробителите Манастир – „Св. Иван Предтеча“. С голяма вероятност наименованието на това селище през византийския период да е било Долно Кала Кастро. Но при нашествието на османските орди и при падането на Търновското царство на Втората българска държава под османско владичество през 1393 г. за първи път манастира Св. „Иванъ (Йоань) Предтеча“ е опожарен, а селото плячкосано. Манастирът е заемал важна роля в Българската православна църква.

Тогава останалите живи хора в селото (в Юртлука), прислугата и монасите на манастира са принудени да потърсят ново място за подслон. Именно най-удобното е било да го намерят в сгушеното местенце до реката, където е разположено днешното село. Но явно поробителите и там се настаняват, избиват хората и го превръщат в турски вилает 1) и го наричат „Грухчева Махала“ 2). Това е първата катастрофа за селото – Заличаване още при създавенето му. Останалите живи хора са принудени да напуснат селото през първата четвърт на XV в. и с други бежанци поставят началото на село Белинска Бяла черква 3) (наречено от османците Горни Турчета), разположено на 4 км на изток от Грухчева махала, на около 0,75 км на юг от реката и на запад от Юрушките лозя. бележки: 1) За това свидетелстват и откритите през края на 50-те години – 1958 г. на XX в. останки от безразборно нахвърлени човешки скелети при строителството на новото читалище – в изкопите за сцената и обслужващите я помещения. Това е от първата вълна заселили се османци. Втората вълна от заселване с турци на селото е от близкото минало. В резултат на Руско-турската освободителната война 1877 – 1878 г. част уплашени турци от копторите в Павликени се укриват в Грухчева махала с тенденция да се върнат обратно. Но разбират, че връщане назад няма и остават. Така е казал Павликенският бей на Хаджи Славчев „управлявай и стопанисвай моите имоти и сараи докато се върна, дотогава те са твои“, но той така и не се връща; 2) Селото освен Грухчева Махала се споменава и с други имена – Махалата, Долно/Горно Кала Кастро, и др., но те вероятно се отнасят и за местностите в Юртлука, Под стената, Пашивада или Тъмреш; 3) По записките на Бачо Киро Петров.

Както бе споменато, за селото официално се споменава след Освобождението на България от османско владичество. Но в спомените и записките, които Бачо Киро Петров от Бяла Черква ни е оставил се споменава за бита, културата и самосъзнанието на току-що заселилите се българи в Грухчева махала преди 20 – 40 г., т.е. към 1835 г. И по-специално той споменава за мъже от Игнатови, Халачеви и Сърбилашкия род, преселили се със семействата си от съседните села Вишовград , Сухиндол около 1830 – 60 г., и родоначалници на Халачевите и Сърбилаците в Махалата. В спомените си споменава за революционно настроените виждания на българите от селото, както и желанието им да участват в националноосвободителното движение, организирано от него. Дори се споменава, че в четата, която е в ход на сформиране в Бяла Черква от него през 1876 г. е имало комити и от селото. Но впоследствие както става известно те действително са били в състава на четата, но след като преминават през Михалци , Стамболово и Мусина на пътя за Дряновския манастир са били разколебани от новините за развоя на събитията от Априлското въстание в Южна България (което е било жестоко потушено с избиване на хиляди българи – мъже, жени, деца от османския башибозук) и са се отказали да участват в тази славна и героична епопея на българския народ и да станат саможертва за свободата на България.

До 1934 г. селото се е числяло към Севлиевска околия и е било съставно село на Кала-кастровската обшина 4) с име Грухчева махала, наименование останало от османското владичество.

бележка: 4) Но следва да се припомни от 1928 г. до 1934 г., седалището на кметството през година е било разменяно в едното или другото село.

Заселено много отдавна, през началото на османското владичество (в края на XIV в.), предимно от турци, които и днес представляват над 30% от общото население. До селото минава р. Росица, на името на която е прекръстено през 1934 година.

С царски указ (м.з.) № 2820/обн. 14.08.1934 г. селото е преименувано от Грухчева Махала на с. РОСИЦА. Тогава селото е наброявало 302 жители, за да достигне през началото на 50-те години на ХХ в. над 850 души. Сега селото наброява 157 души (по сведение от 14.09.2007 г.).

Втората катастрофа за селото е: Незапомненото наводнение от р. Росица през 1939 г.

Вследствие пороен дъжд на 28 юни 1939 г. по горното течение на р. Росица, през нощта срещу 29 юни водите ѝ излизат от коритото и наводняват населените места по течението ѝ. Водната стихия е покрила със сълзи, несрета и скръб красивата долина на тази река. Нещастието е голямо, материалните щети – тежки, разрушения и жертви – значителни и непоносими.

След прокобната нощ, в момента на пробуждащия се ден, грамадната водна маса с ярост и сила се втурва през селата Росица, Бяла Черква и Стамболово , за да довърши ужаса, изпитан от всички, борили се през нощта с нея. Водната маса от милиони кубически метра е завлякла всичко, с голяма бързина каквото се изпречава пред нея и имало около коритото на реката.

Хората – по покривите на къщите, по дърветата, а някои успели да се изкачат на отсрещната височина. Кошери, снопове, греди, дървета, части от покъщнина и др. налитат със страшна бързина, скриват се във водната маса и на стотина метра под него излизат пак над водата. Големи върби, без мъка се обръщат, показват се корените им над водата и потеглят понесени от водната стихия.

Към пладне на 29.06. водната стихия е намалила яростта си и към 14 часа е дала възможност да се влезе в селата. Сега вече е страшно да се наблюдава. Осиротели зелени поля и ливади, златни ниви завлечени, съборени къщи, огради и др. постройки, отвлечена покъщнина, представляват разпънати студени криле на тъжно мълчание. Плачат цветята, плачат волните птички и техният печален стон се разнася по тъжните улици, весели до вчера, огласяни от радостния смях на палави деца, и се слива с риданието на клети майки и бащи, оплаквайки зла орис за изгубено щастие – едногодишен труд, а така също и събираното и трупаното с години.

Държавата, както винаги, така и тогава, се е притекла веднага на помощ на пострадалото население, като първата ѝ грижа била да бъдат подпомогнати, преди всичко онези, на които са съборени жилищата, за да не останат през зимата на открито десетки семейства.

Със Заповед № 2536/11 – 11 от 08.09.1939 г. Министерството на вътрешните работи и народното здраве, на основание десетото постановление на Министерския съвет от 04.09.1939 г., е отпустнало за възстановяване на отвлечените жилищни постройки в с. Росица 555 080 лв., от които, 504 000 лв. за направа на 21 нови постройки и 51 080 лв. за ремонтиране на 11 постройки.

През годините на Народната власт и по-специално от 1947 – 1960 г. селото се благоустроява мащабно: Кооперацията с Кметството, Фурната, Новото Училище, Новото Читалище и почти всички частни домове са изградени монолитно с печени тухли и железобетон.

География

Росица е село в Централна Северна България, разположено на границата на Дунавската равнина с първите възвишения на Предбалкана, на 6 км югозападно от центъра и община Павликени и на границата с община Сухиндол на област Велико Търново .

Разположено и сгушено в котловина на север от р. Росица на площ около 600 дка. Географско положение: 43°12' северна ширина, 25°15' източна дължина. Надморска височина: 110 – 130 м по БМС (Балтийска мерителна система).

Преобладаващият релеф около селото е равнинен. В западната част той преминава в хълмисто-равнинен. Надморската височина варира от 110 до 130 м, като най-ниската кота е по коритото на р. Росица (110 м). Средната надморска височина е 117 м. Специфично разнообразие в релефа внасят на запад – Стената от 142,2 м до 172,1 м На камъка, на север Могилите – 133 м, а на юг са възвишенията на първия Предбалкан – Тепето – 173 м, Чуката – 270 м и Билото по раздела с платото Градище – Отлака, средно 260 м.

Очертават се ясно две части на мерата – долинно-равнинна (южно от р. Росица) от Кюшето до Манджурия и платовидно-хълмиста от Блатото, Тъмръш, Кърмазалат и Айкъна, до Махленския Трап, Бати Бара и Юртлука.

Климатът на селото е идентичен с този в района и е умереноконтинентален. Характеризира се със студена и продължителна зима и горещо лято. Средната годишна температура на въздуха е около 11,5 °C, средната януарска температура е 1,8 °C. Най-горещ месец е юли – средно 23,5 °C.

Умереноконтиненталният климат с четирите сезона е типичен за Дунавската равнина, задържаща се снежна покривка през зимата и валежи през цялата година (август и септември могат да бъдат доста сухи).

Районът около селото е част от Мизийската геотектонска платформа (плоча), ограничен от разломните зони: Горно-аблановска, източно в района на р. Янтра и Витската, в района на р. Вит. Изграден е от долнокредитни (апатски) глинести мергели, оцветени в жълто, гълъбово-сивосиньо. Апатските мергелни наслаги са навсякъде покрити от кватернерни алувиални-делувиални отложения, представени от глини, заглинени пясъци и чакъл с мощност около 5 – 7 м. Почвообразуващите скали-мергели на територията са представени от льос и льосова глина.

В областта съгласно сеизмичната карта на България, съставена от Л. Христосков и др. от 1979 г. липсват активни разломи и се характеризира като неактивен регион от сеизмична гледна точка. Сеизмичната характеристика е следната: VII степен по MSK-64 (Медведев, Шпонхоер, Карник), сеизмичен коефициент Кс=0,10 и ускорение на дневната повърхност а=0,10 g. В 40 км зона на Павликенския край отсъстват активни разломни структури (Горнооряховско-Стражишкото земетръсно огнище се намира източно на 45 – 60 км). Други земетръсни огнища, които също имат слабо въздействие са: Софийското – на 150 км югозападно, Средногорското – също на 150 км южно, Рило-Родопското на 230 км югозападно, Шабленското на 300 км на изток и Вранчанското земетръсно огнище (в Румъния) над 300 км североизточно, което и оказва най-голямо влияние (най-силно на 04.03.1977 г. и по-слаби през 1982 и 1986 г.).

Сеизмичен мониторинг, включен в националната сеизмична мрежа се води чрез сеизмична станция „Павликени“ (сеизмографите се намират в стената на яз. „ Александър Стамболийски “, изграден на 12 км западно от с. Росица и нагоре по реката).

До селото на 1 км южно от реката е построена водноелектрическа централа „Росица“ 2 с инсталирана мощност 3,12MW и която е в редовна експлоатация от 1960 г.

На 12 км западно и нагоре по течението на реката е изграден яз. „ Александър Стамболийски “, който е в редовна експлоатация от 1954 г.

Населението на селото се е занимавало в миналото и сега със земеделие, зърнопроизводство, лозарство и винарство, зеленчукопроизводство, скотовъдство и птицевъдство, пчеларство и бубарство (за коприна), коларство, бъчварство и електропроизводство.

Личности

Известният имитатор Христо Минчев (Пилето)

Загинали в Първата и Втората световни войни и БА за свободата и независимостта на България и за мирен труд

№ Звание, име, фамилия, Част, полк, Година, Място, държава,

1. ред. Евтим Вълев Лазаров, 34 пехотен полк, 1912, Кабакча, Турция;

2. фелдф. Недялко Дончев Дечев, 18 пехотен полк, 1912, БунарХисар, Турция;

3. ред. Стоян Петров Арабаджиев, 18 пехотен полк, 1912, БунарХисар, Турция;

4. ред. Исин Алиев Кенаров, 5 пехотен полк, 1914, Битоля, Македония;

5. ред. Исин Османов Рашидов, неизвестна, 1914, Скопие, Македония;

6. ред. Косю Начев Райков, 23 пехотен полк, 1916, Тутракан, България;

7. ред. Мехмед Османов Ибрямов, 56 пехотен полк, 1916, Тутракан, България;

8. ред. Ибрям Ибрямов Камбуров, 56 пехотен полк, 1916, Прилеп, Сърбия;

9. Подпоручик летец Колю Енев Колев, Авиационен полк, 1945, Печ, Унгария;

10. ред. Йосиф Генчев Василев, Бургаски полеви полк, 1945, Бургас, България;

11. ред. Марин Гатев Русев, неизвестна, 1945, Белград, Сърбия;

12. Майор летец Асен Йорданов Христов, Авиационен полк, 1980, Каменец, Плевенска обл.