Дуранкулак (Село)

Област: Добрич

Население: 312 души[1](15 март 2024 г.)10,6 души/km²

Площ: 29,351 km²

Надморска височина: 26 m

Пощ. код: 9670

Тел. код: 05748

МПС код: ТХ

ЕКАТТЕ: 24102

История

Землището на Дуранкулак е населявано 90 века без прекъсване. Този факт отличава мястото като едно от редките в България, съпоставимо по археологическо значение с праисторическите селищата при Варна , София , Караново (Сливенско), Градешница (Врачанско), с. Телиш (Плевенско), Овчарово и Полюница (Търговишко) и други. Това явление говори за благоприятното съчетание на ценни за човешкия живот фактори, като здравословен микроклимат, постоянен и значителен дебит на прясна вода, плодородна почва, необикновено богатство на животински и растителни видове, лесно защитими от нападения територии (острови, блата и пр.). Вероятно Дуранкулашкото езеро е представлявало дълбок морски залив в периода, когато Черно море е било с около 4 метра по-високо ниво (вж. например Трифонов, 2003 – за произхода на Дуранкулашкото, Шабленското и Езерецкото езера). По тези причини всяка от последователно съществувалите цивилизации е била добре развита за своя исторически период. Откритите в района на Археологически комплекс Дуранкулак са богатство, част от което може да се види и в читалището на с. Дуранкулак, и Зеления център в гр. Шабла.

Най-известните археологически проучвания в района на с. Дуранкулак започват през 1974 г. под ръководството на проф. Хенриета Тодорова . Направените открития представят много нови познания относно праисторията и ранната история на тази част от Балканския полуостров.

Дуранкулак е комплексен археологически обект, където са представени върховите моменти от праисторията на Добруджа. Тук са проучени над 1200 праисторически погребения които, наред с некрополите от Девня и Варна, показват, че западните брегове на Черно море са били люлка на най-древната протоцивилизация в Европа. Находките от Големия остров и местността Нивата, където се намира и най-големият некропол в Европа, са по-стари дори от Варненския некропол . Съществуването на живот, на едно и също място, през различен хронологически етапи (от късния неолит до Ранното средновековие) е и причината мястото да е известно и като „Българската Троя “.

Край бреговете на езерото, на Големия остров и срещу него на брега на езерото в посока запад, е имало няколко селища, като това с най-ранната каменна архитектура в континентална Европа е на около 4500 г. пр.н.е. ( енеолит ). Това причислява цивилизацията развила се в тази част на Балканите сред най-древните в Европа .

На югозападния бряг на Дуранкулашкото езеро има землянки от първите земеделци на Добруджа (5100 – 4700 г. пр.н.е.), могилни погребения от протобронзовата епоха (3500 – 3400 г. пр.н.е.) и късноантичен сарматски некропол. Там са разположени и некрополите, оставени от хората, населявали Големия остров . На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила (4700 – 4200 г. пр.н.е.), която е паметник на културата с национално значение. На южния склон на острова има укрепено селище от късната бронзова и началото на ранножелязната епоха (1300 – 1200 г. пр.н.е.).

Поселенията в района са с различен произход – от новокаменната епоха до Първата българска държава – Ранното средновековие. Последното от тях е било българско и е заникнало след края на Първото българска държава – края на X – началото на XI век. Тогава на Големия остров е било разположено укрепено прабългарско селище от IX – XI в. Част материалите от него са експонирани в музея на читалището в Дуранкулак. Сред интересните неща е фактът, че в селището е имало капище , чийто вход е бил зазидан, а в близост е изградена църква – т.е. селото е преживяло покръстването. Археологическите проучвания започват през 1974 год. и със спорадични прекъсвания продължават и до днес. Тук са открити редица ценни свидетелства, както за древните българи, така и за хората, живели на това място преди тях. Изключително важни са и находките, свързани с древната българска история. Така например още през 1978 г. Тук е открит прабългарски календар – рабош от периода VII – Х век (материали по въпроса се пазят в библиотеката на читалището в Дуранкулак).

Големия остров е селищна могила с дебели културни напластявания. На места дебелината на разкритите културени напластявания достигат до 3,50 метра. Днес върху цялата прощ на острова се виждат основите на праисторически сгради, изградени от каменни плочи (изключителен факт за тази толкова отдалечена епоха от преди 7000 – 6500 години). Къщите обикновено имат преддверие и 1 помещение с размери средно около 25 m². В центъра на Големия остров са разположени останките на огромен за епохата си дворец (над 250 m²).

На Големия остров , от южния бряг на 26 m навътре в скалния масив е изсечен древен пещерен храм на богинята Кибела (III – II в. пр. Хр.). Светилището е с два успоредни коридора, в дъното на един от тях има висок олтар. Срутване на свода е причината храмът да престане да съществува.

Дуранкулак има българско население от появата си. Сегашното село е продължение на постепенно изчезналото през втората половина на XIX век село Карталии, което се намирало недалеч – в низината непосредствено преди къмпинга на Дуранкулак, т.е. между Карталбурун и Орловото блато . Според различни местни данни, намиращи се на разположение в библиотеката на читалището, то е наброявало около 200 – 300 души. Както на повечето други места в Добруджа основната част от населението идва в първата половина на 19 век като изселници предимно от Източна Стара планина (основно Котелско , Ямболско , Карнобатско , Старозагорско ) и по-малко от Одринска Тракия . Това е периодът на по-интензивно заселване на Добруджа от различни етноси, сред които на първо място са българите, следвани от турци (заселвани от имперското правителство от Мала Азия), гагаузи (прииждащи на север от района около Варна и по-на юг) и татари (прогонени от Приднестровието). Що се отнася до власите (румънците), до Първата световна война те съставляват най-малката част от заселниците, концентрирана в крайния север на Добруджа, т.е. делтата на Дунав. В Южна Добруджа румънско население – било то смесено с други етноси или формиращо самостоятелни села – не е съществувало до програмираното му заселване от румънските власти след 1919 г. (Исторически власи живеят далеч на запад – в северозападна, югозападна България и северна Гърция.)

Село Карталии нямало добра съдба. Блатото лятно време пресъхвало и се създавали условия за развитие на малария , разнасяна от огромната популация комари от блатото, като от тази почти нелечима навремето болест страдали повечето жители на Карталии. Освен това годна за пиене вода през лятото се черпела от един-единствен кладенец на половин километър на север. Поради трудните условия жителите постепенно се пръснали по околните села. Последните от тях основали сегашното село Дуранкулак на 3 километра по права линия в западна посока, след като изоставили село Карталии. На новото място около чифлика преди възникването на селото живеели само „няколко българи“ – ратаи. Към тях и преселниците от бившето село Карталии постепенно се присъединяват и изселници от други части на страната, прииждащи в Добруджа от вътрешността на страната по това време.

Вълните от български заселници в Добруджа от различни части на България продължават и след като жителите на бившото село Карталии създали ядрото на днешното село Дуранкулак. Дуранкулак се заселва по-интензивно поради наличието на плитки подпочвени води, езеро с риба, камъш (основен строителен материал, заместващ дървото в безлесна Добруджа) и т.н. Така Освобождението 1878 г. заварва Дуранкулак като най-голямото и развито село в района. По тази причина то се превръща в административен център на община . В състава ѝ били включени всички околни 12 на брой села (Карапча – сегашно Крапец, Караманлии – сегашно Ваклино, Саръмуса – сегашно Смин и т.н.). Дуранкулак продължава да е център на община и по време на румънската окупация 1919 – 1940 г., макар че в резултат на съпротивата на местните селяни срещу чуждата власт община Дуранкулак е разделена на две, като Дуранкулак е център на няколко от 12-те села, а в общински център на другите е превърнато село Караманлии (днес Ваклино). Дуранкулак престава да е общински център с обявяването на Шабла за такъв в края на 40-те години на ХХ век.

Най-известното събитие от историята на селото е Дуранкулашкият бунт с кулминация на 1 юни 1900 г., когато селяните от Дуранкулак се вдигат срещу въведения данък десятък от правителството на Тодор Иванчов от Либералната партия (радослависти). Тогава в близост до Дуранкулак се събират селяни от околните села. Причината не е точно изяснена (вероятно селянин е стрелял по офицер и го е убил), но конната част, изпратена наблизо, се впуска в атака. В бунтовете участват общо около 1800 селяни от Дуранкулак, Шабла и околните села. Жертвите са около 40 (никой от тях не е от Дуранкулак). Според Свинтила, жертвите наброяват 4000. Това не може да е достоверно сведение от историографска гледна точка по редица причини, като например несъответстващо ниската обща численост на населението от тези села по онова време в сравнение с посочения брой жертви (виж статистическите данни на Царство България) и т.н. Подобни бунтове протичат и на други места в България през периода 1899 – 1900 г., макар никъде да не са толкова интензивни, като в Дуранкулак-Шабла.

При избухването на Балканската война в 1912 година 1 човек от селото е доброволец в Македоно-одринското опълчение .

Дуранкулак е сред окупираните от Румъния български селища в периода 1913 – 1915 година (резултат от Междусъюзническата война ) и още веднъж в периода 1919 – 1940 г. (резултат от Ньойския договор ), както почти цялата територия на Добруджа чак до нос Екрене ( морският фар между северния край на курорта „ Златни пясъци “ и с. Кранево ). Окупацията с всички последици от нея (например заселването от румънското правителство на румънци в Добруджа и оземляването им с отнета една трета част от поземлената собственост на българите – т.нар. на румънски система triime , „третина“) продължава до подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г., с която Южна Добруджа отново е българска.

Въпреки окупацията жителите на общината успяват да наложат българина Борис Стефанов като румънски народен представител на изборите през 1922 г. Селяните от Дуранкулак организират отпор на репресивните мерки на окупационните власти (система от забрани срещу българското население, принудителното депортиране на няколко десетки хиляди мъже българи в делтата на Дунав за периоди от няколко години, секвестирането на имущество и т.н.). Местната структура (създадена през 1929 г.) и ръководство на Добруджанската революционна организация (ДРО) се оглавява от Желю Димов (кмет на цялата община), Тодор Ялнъзов (помощник-кмет). В нея вземат активно участие Колю Иванов, Филип Карастаматов и други. Акциите включват и въоръжена съпротива, смазана с помощта на английски кавалерийски полк. (Документи по този въпрос се съхраняват в различни архивни фондове. Особено достъпни са историческите записки на разположение в читалищната библиотека на Дуранкулак, както и източници в интернет.)

Освен връщането в отечеството 1940 г. бележи и друг момент в историята на Дуранкулак и повечето добруджански села. По силата на Крайовската спогодба , подкрепена едновременно и от Тристранния пакт , и от Съюзниците , от румънска Северна Добруджа (която е в пределите на Румъния от 1879 г. в резултат на прочутия Берлински конгрес 1878 г., като компенсация за руската анексия на румънска Молдова ) още в същата 1940 г. от румънска Северна Добруджа веднага са изселени почти всички българи (ок. 65 000 души), живеещи там от столетия. Т.нар. „преселци“ идват на територията на българската държава само с това, което са можели да носят със себе си и със своите стада. По принуда те са оземлени със земята, отнета преди това от другите българи в полза на румънските заселници (техните действителни имоти, останали в Северна Добруджа остават като „компенсация“ на румънските поземлени имоти, създадени в Южна Добруджа ) на базата на отнетата една трета собственост на завареното българско население. Значителна спрямо размера на селото група „преселци“ (днес съставляваща почти половината от селото) се установява в Дуранкулак (повечето в създадената тогава „преселска махала“, намираща се на юг под центъра край международния път, която е добре оформена като относително обособена сателитна градоустройствена единица и има размерите приблизително на половината от завареното селище – добре очертана на сателитните снимки на Дуранкулак под централната част). Повечето от преселците идват от село Нунташи близо до делтата на р. Дунав в днешна Румъния.

През октомври 1948 г. е създадено местното ТКЗС от властта на БКП . От самото начало ТКЗС – Дуранкулак има значителен брой кооператори (84, предимно преселци) – факт, който се дължи до голяма степен на ограниченията в поземлената собственост като последица от преселването на голяма група българи след Крайовската спогодба. Стопанството е известно с производствените си постижения в периода до 1989 г., било е толерирано и награждавано от социалистическата държава. Макар основа да е било зърнопроизводството, в него място са имали животновъдството (свинекомплекс, краварници) и зеленчукопроизводството. След 1989 г. се изгражда Кооперация с участие на местни жители, която запазва част от някогашното АПК . Кооперацията е специализирана единствено в зърнопроизводството. Успоредно с нея има частни фирми, които обработват под аренда по няколко хиляди декара земя. Животновъдството през последното десетилетие е западнало, а зеленчукопроизводството е в индивидуални форми – преди всичко производство на пипер.

Дял в историята и икономиката на Дуранкулак има известният ГКПП Дуранкулак на границата с Румъния, открит на 1 май 1967 г. От румънска страна пунктът е наречен Вама веке по името на последното румънско село преди границата (на румънски език названието на това село означава „Старата митница“, остатъчно название, което да напомня за някогашната „нова“ митница на румънците по време на окупацията 1919 – 1940 г., намирала се дълбоко в българските земи чак при с. Кранево ).

В днешно време е налице е преориентация в селото към пазарното стопанство. Създадени са 3 частни земеделски фирми, една от които е кооперация. Целият Малък остров, рибарската хижа (сега ресторант „Златна рибка“) и ловната хижа на брега на езерото са приватизирани в началото на 90-те години на ХХ век. В днешно време реституираните селскостопански земи в близост до плажовете и езерото са обект на активно изкупуване, както и имоти в селото. В селото са открити над 10 търговски обекта – няколко магазина за хранителни стоки, заведения за хранене, 3 магазина за строителни материали, като на път да бъдат отворени са и още. Към това трябва да се добавят и 2 заведения и 2 туристически обекта в непосредствените околности на Дуранкулак.

География

Дуранкулак е крайната североизточна населена точка в България, последното село на Българското Черноморие преди северната граница. Центърът му се намира на 6 km южно от границата с Румъния и на 3 km от Черно море . Като най-източно разположено селище на България (489,357 km на изток по въздушна линия от София), Слънцето изгрява (съответно – залязва) приблизително 18 минути по-рано, отколкото в София , Благоевград , Враца или Видин . Дуранкулак е най-голямото село в община Шабла както по брой на жителите, така и по землището си от почти 30 km².

Езерото на югоизток от селото („Блатото“) и блатото на североизток („Карталèца“) са свързани с обрасло тресавище и изоставени съоръжения на рибарници. Тази мочурлива преграда , успоредна на морския бряг, продължава далеч на югоизток и достига с. Ваклино . Тя възпрепятства прекия достъп от Дуранкулак до морето по права линия или от юг. Затова достигането до морето е възможно единствено чрез заобикаляне на въпросната преграда северно от блатото. По този начин най-кратък е пътят малко след северния край на селото до къмпинга на Дуранкулак – къмпинг „Космос“ (5 km от центъра на селото). От тази точка са достъпни 2 плажа, единият на север, а другият на юг. Освен към къмпинга има и други подходи към морето, всички те в посока север.

Северният плаж, дълъг около 3 km, достига до източния край на сухоземната граница с Румъния, идваща от посока Силистра – нос Сиврибурун . Местното название на този плаж е „Кораба“ или „Ана Мария“ по името на кораб, заседнал пред него през февруари 1969 г., след като се откъснал от котвата пред близкото румънско пристанище Мангалия по време на буря (недоизрязани и не напълно извадени отломки от него се забелязват все още по дъното на 20 – 30 метра от брега в южната част на плажа). По-северно в средата на същия плаж до самия бряг има останки от заседнал преди години руски шлеп. За разлика от южния край към селото, дъното на северния край на залива до границата с Румъния става много бързо дълбоко, поради което се нарича „Дълбокия кой“ (дълбокият залив).

На юг от къмпинга има друга плажна ивица, дълга 6,5 километра, която достига почти (на 2 km) до следващото населено място на юг – с. Крапец . Тя задържа подобно на бент сладката вода от двете долини, като образува Дуранкулашкото езеро. Пред далечната южна част на този плаж по посока село Крапец на 300 метра от брега се забелязват 3 надводни части от гръцкия кораб „Костас“, заседнал там през 1968 г. и разрушен по-късно под формата на морска цел от Българския военноморски флот . На морското дъно пред двата плажа се намират остатъци от кораби от различни епохи, включително от древността. Прибоят постоянно изхвърля на южния плаж керамични останки от техния товар от амфори и други глинени съдове за транспортиране на течни товари. Северният край на този залив под Картал бурун до къмпинг „Космос“, където се изгражда рибарско пристанище се нарича „Картал кой“ (Орловият залив). На гористата височина зад южния плаж далеч на юг от къмпинга (наречена „Сърт яр“), т.е. след мястото, където са съоръженията за оттичане на Дуранкулашкото езеро в морето, но все още на 2 km преди да се достигне нос Крапец – точка, наричана „Гемиджия“ (служи за ориентир на рибарите в залива дали течението ги отнася на юг или на север), има пръстенна „пирамида“ (насипан островърх конус с височина над околния терен около 4 – 5 метра). Подобно пръстенно съоръжение има на север върху самия край над морето на нос Сиврибурун, от което на запад започва сухоземната граница с Румъния. Тези насипи са правени с навигационна цел (забележими през деня и с огньове, поддържани през нощта) от Османската империя през XVIII век, когато е строен и шабленският фар.

Северният и южният плаж са естествено разделени от участък от около 1,2 km с висок бряг. Тук са разположени два слабо изразени носа – Урсусбурун към северния плаж и Карталбурун (местното му название е „Буруна“) към южния плаж, зад пристанището. (По-малко изразеният Урсусбурун понякога се схваща като северната изпъкнала част на Карталбурун.) Докато названието Карталбурун идва най-вероятно от виещите се „орли“, Урсусбурун („Нос на лошия късмет“) е наречен така вследствие на конкретно нещастие – търсещото помощ от преминаващите кораби население на околните села, погнати от черкези през 1877 г., успяло да привлече вниманието на английския пощенски кораб „Лейди Евелин“, който пуснал 2 лодки да приберат хората, но една от тях се преобърнала и имало много удавени (вж. Трифонов, 2003). Между двата носа от години се сондира за природен газ , като концесията е подновена отново през 2007 г. Известно време събираният на това място газ служи за производство на електроенергия чрез генераторен агрегат, задвижван от изваден от летателна употреба двигател тип „АИ“ от самолет Ан-12 / Ил-18 , чийто двигател е пригоден да използва газово гориво.

Дуранкулак е на крайбрежния международен път Е-87. Разстоянието Дуранкулак – Варна е точно 100 km, а Дуранкулак – Констанца е около 60 km. Разстоянията от Дуранкулак до съседните градове, съответно Шабла на юг и Мангалия на север (първият град на територията на Румъния), са съответно 18 и 16 km. Разстоянието София – Дуранкулак (по автомагистрала „Хемус“ ) е 560 km. На територията на селото има разклонение на запад в посока гара Кардам (ок. 30 km), Генерал Тошево и Добрич (68 km). Съседните на Дуранкулак села са четири – Ваклино (5 km на юг), Стаевци (2 km на запад), Граничар (2 km северозапад) и Вама веке (6 km на североизток, първото село на територията на Румъния).

Събития

Ежегодно се провежда събор на селото на 1 юни – възпоминание на датата, на която е кървавата кулминация на дуранкулашките бунтове (1 юни 1900 г.).

Всяка година през месец август се провежда „Седмица на морето“.

През месеците август и септември на Големия остров се провеждат редовни археологически проучвания.