Дерманци (Село)

Област: Ловеч

Население: 2239 души[1](15 март 2024 г.)37 души/km²

Площ: 60,533 km²

Надморска височина: 194 m

Пощ. код: 5780

Тел. код: 06983

МПС код: ОВ

ЕКАТТЕ: 20688

История

В района на днешното село Дерманци, преди новата ера са живели местни племена, обединени под названието трибали (от лат. tribus – племе). За това свидетелстват множество могили, отбелязани и от австро-унгарския учен и пътешественик Феликс Каниц (Дунавска България и Балканът, т. 2). Те се намират между Дерманци и Торос и в местностите Караджовец, Чумина могила, Остреница и Дайкина могила.

През 1 век Римската империя установява контрол върху района. Землището е било част от провинция Долна Мизия . За този период свидетелстват намерените артефакти в местностите: Калето, Селището, Батово и Белия камък (останки от път). През 5 век в този район се заселват остготи, които изселват местното население отвъд Дунав. В края на същия век, Византийската империя призовава на помощ българите, за да прогонят остготите, които вече не са желани от Константинопол. След споразумение между остготския крал Теодорих и византийския император Зенон остготите напускат Балканите, изселвайки се на Апенинския полуостров. Последните останали остготи са прогонени със силата на оръжието от българите, които се установяват в цялата провинция Мизия, усядайки тук чак до наши дни. Те променили римското име на реката от Утус на Вит, както се нарича и до днес. Артефакти от този период са намерени в местностите Селището (Лешница), Рудината, Батово, Черешата, Делниците, Мечово и Бела(в)ур.

Важни събития са станали край селото и след смъртта на цар Михаил III Шишман Асен . В борба за власт се сблъскват Иван Александър (ловешки деспот и претендент за трона) и Белаур (брат на Михаил Шишман и видински деспот). Първият извикал на помощ татарски наемници. В сражение край река Вит, войската на Белаур е разбита, а деспотът – съсечен на бойното поле. Мястото се намира югозападно от селото в местността Бела(в)ур. Не по-малко важни събития са се случили и след това. Споменава ce като „Пусто Загоре“.

През 16 век в района бил даден чифлик на ловешкия управител (аянин), но нямало кой да го обработва. Тогава тръгнала мълва, че управителят раздава земя „от дол до дол“. Придошли заселници от селата Голец , Горна Бешовица , както от Балкана, Румъния , Сърбия , Югозападните Родопи и Беломорието (1793 – 1807 г. след „бунта на гладните“, организиран и предвождан от помака Мехмед Синап ). Те образували „българска махала“ южно от турския чифлик. След време махалата се съединила с чифлика и се образувало новото село с име „Дерманица“. Управник бил турчин, а помощник му бил българин. Населението се занимавало със земеделие и скотовъдство. По реката започнали да се строят воденици.

Положението на населението рязко се влошило в края на 18 век . Тогава, за управител на Ловеч бил назначен помакът Панчоолу (1780 – 1810), по народност хърватин . Той си заграбил най-добрите земи. Чифликът му бил в местността Батово, пчелинът – над Шульовец, добитъкът – в Търсевица, а стадата в Пръчовица. Тогава населението преживяло големи мъки, глад и мизерия. До Високата порта се дочул слух, че Панчоолу пращал пари на комитет в Румъния и бил повикан в Цариград на съд. На път за там, край Самоков го срещнали познати турци и му казали, че го очаква голямо наказание. Тогава той предпочел да се отрови.

Кримската война (1853 – 1856) също имала тежки последици. Връщащите се войски обирали населението и вършели убийства. След края на тази война в местността Лешница била настанена татаро-черкезка колония. Татарите отглеждали добитък и често възниквали спорове за по-добри пасища. Но черкезите не разчитали на скотовъдство и земеделие, те се препитавали с разбойничество. Така се прочули с деянията си, че дори турците не смеели да се движат сами.

Преди Освобождението в селото е имало училище. Първият учител е бил даскал Димитър (1840). Той е обучавал момчета на възраст 15 – 18 години. След Освобождението в селото се построява училище със собствена сграда, до църквата. Името му било „Отец Паисий“. Учениците били 90, а техен учител е бил Атанас Бончев. Има и сведения, че Васил Левски е намирал подслон в селото. Подслонявал го е Стоян Тетевенски. Имало е и революционен комитет.

Бушуващата буря през 1877 – 1878 г. за пореден път опустошава и обезлюдява селото. Жителите отново се изселват, макар и временно. Това време е известно в района като „Беглото“. Едни са бягали към освободения Ловеч, други са били отвлечени от турците, трети са се криели в Балкана. След войната, повечето хора са се върнали.

По Санстефанския договор , на избягалото турско население се давала възможност да се върне и продаде имота си, ако не желае да живее повече там. Такъв бил случая с някой си Боджакоолу, който имал добри имоти в местността Чукара. Той се върнал и лично ги продал на съселянин.

Към 1875 г. Дерманци е наброявало 331 жители. Географското му положение го е оформило след Освобождението, като средищен център. Според новата административна уредба, то става център на околия. В Дерманската околия са влизали 14 общини. Имало е Околийско управление, а през 1881 г. е създадено „Мирово съдилище“.

При избухването на Балканската война в 1912 година 7 души от Дерманци са доброволци в Македоно-одринското опълчение .

Първото медицинско лице (фелдшер) е назначено през 1909 г. Първата телеграфо-пощенска станция, започва да работи през 1911 г. През 1914 г. е построено и открито ново училище. Читалището е основано още през 1895 г. Водениците през този период са 14. Построена е цигларска фабрика.

За периода 1914 – 1938 г. са учредени 8 кооперации (Говедарска, Потребителска „Напредък“, Популярна банка, Доверие, Земеделска обнова, Млекарска, Електропроизводителна „Светлина“ и Ученическа кооперация). През 20-те години в селото за кратко съществува толстоистка колония.

География

Селото се намира на 116 км от София , на 14 км от общинския център град Луковит, на 47 км от областния град Ловеч и на 50 км от регионалния център Плевен.

Непосредствени съседи на село Дерманци са: село Торос (6 км на юг), село Ъглен (7 км на север), град Угърчин (13 км на изток) и село Тодоричене (9 км на запад, посока Луковит).

"Пътен възел Дерманци", който свързва селото с Магистрала 12 (Хемус) е на около 4 км от селото, посока Торос.

Личности

Иван Лазаров , български революционер, войвода на чета в Малешевско в 1902 година Христо Чернопеев (1868 – 1915)– деец на националноосвободителното движение в Македония и Одринско Харалампи Попйорданов – професор, д-р на техн. науки, ректор на Минно геоложкия университет, член кореспондент на БАН Параскева Младеновска – инженер картограф и геодезист. Тодор Монов (1928 – 1996) – български сценарист Никола Канов (1928 – 2005) – литератор Георги Стойков Делийски (1931 – 2018) – български писател и журналист. Депутат във Великото народно събрание