Василовци (Село)

Област: Монтана

Население: 1091 души[1](15 март 2024 г.)30,6 души/km²

Площ: 35,649 km²

Надморска височина: 72 m

Пощ. код: 3658

Тел. код: 09785

МПС код: М

ЕКАТТЕ: 10255

История

Писмените паметници сочат, че корените на селото датират от 18 век , когато хора са населявали отсрещния (десния) бряг на река Лом. След наводнение или чумна епидемия, селяните са започнали заселване на левия бряг. Местните хора обаче разказват легенда , според която мъж на име Васил отглеждал голямо стадо овце на точно това място, оттам и името на селото. Според Димитър Маринов селото обединило няколко слели се по-малки стари селища, наречени „махали“ или „колиби“: Василовци, Ченгене сарай, Липен, Степана дол и Породин. В „История на града Лом и Ломска околия“ той разказва:

В 1890 г. имаше 191 къщи с 1120 жители.

Преданието разказва, че това село е станало от 4 села: Породин, Степано дол, Василовци и Ченгене сарай. Тия села били всички на десния бряг на р. Лом от гдето и днеска се познават селищата. После били разселени няколко пъти: В Чипровското въстание, Пазвантоглу и неговите битки с царската войска, в дъртата чума (1812 г.) и все пак са се прибирали на старите селища. Най-после някой си Вейсел бей, койюто бил получил за награда земля около тия селища, насила събрал колкото били се върнали селяни и ги заселил на днешното място на Василовци и нарекъл селото Вейсел кьой, което българите нарекли Вейселово, от което произлезнало Василовци, според името на ближното разселено селце Василовци.

По тоя начин до най-ново време, дори допреди Освобождението Василовци имаше две имена: Вейсел кьой – за турците и правителството, и Василовци – за българите.

Когато Пазвантоглу наредил някаква администрация и създал нахиите , тогава образувал и поломската нахия. На тая нахия, види се в чест на Вейсел бей, който ако и да бил умрел, но името му имало значение, било избрано за център селото Вейсел кьой – Василовци. Това положение траяло до времето на Хюсеин паша, който преместил центъра на нахията в гр. Лом и назначил за управител прочутия Исмаил войвода. Дядо прото Недялко ми разказваше, че старите люде и неговият баща помнели, кога е ходил във Василовци за свидетел.

По какви обстоятелства не се знае, но на место Вейселовите наследници като господари на селото са наследниците на Мааруф, които били господари на Криводол , които останаха и до Освобождението. После Освобождението, наместо да се споразумеят с наследниците и да откупят землята от тях, които бяха готови да я продадат много евтино, те заведоха процес, който трая 5 – 6 години и се свърши с това, че изгубиха делото и платиха една голяма сума освен на адвоката, но и за водене на делото и още и на стопанина Христаки, който беше купил цялата змля с воденицата от наследниците, за щети и загуби.

Селото Василовци било на десния бряг на р. Лом, но се преселило на левия – на днешното място поради църквата, която едно козарче открило в гъсталака. Църквата била зарината в землята. Тя била разровена, разчистена и почнали да се черкуват в нея. Поради тая църква и селото се преселило тук; по-късно църквицата понеже вече била пропукната и застрашавала да се събори, била развалена и на нейното място съградили нова в 1842 г. В землището на Василовци се намира местността известна под названието „Липен“, гдето се намирало някога село със същото име и с прочути лозя. Селото изчезнало, но лозята останали. Тия лозя са били във владение във всички околни села: Василовци, Крива бара , Медковец , Орсоя , Кърки жаба . Самата местност била в землището на Медковец.

Това село било първото, което е подбудило населението в Ломско и Белоградчишко да се пресели в Русия . От тука е роден поп Димитър Василовски , който беше един от главните двигатели за това преселение, а бил пръв, който увещал същото население да се върне в отечеството си. По-късно го виждаме като революционерин, за което ще се говори на реда му.

През 1951 Василовци се сляло с бившето село Байрактарска махала, наречено по-късно Александрово на името на княз Александър Батенберг . Димитър Маринов описва и тази махала:

на името на първия княз Александър Батемберг

В 1890 г. имаше 27 къщи със 147 жители. Името е носело от Омер, бащата на Пазвантоглу, комуто била дадена титлата Байрактар на Видинския санджак и обширна земя. На тая земля тоя байрактар заселил махла и направил чифлик. След смъртта му не се знае как, но господари на махлата станали Вейселовите наследници, които съединили махлата с Василовци.

След Кримската война селяните се преселили в южна Русия, но не след дълго се завърнали в родния си край. Разказ на василовчанина Младен Маринов за тези събития от изгубен впоследствие исторически документ цитира писателят Георги Марковски в книгата си „Достойно ест“:

Сведения за преселението в Русия се съдържат и в дневниците на революционера Никола Обретенов , който предава разказ на поп Димитър Ангелов Иванов, записан през 1878 г. по време на заточението им в Акра :

Австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц , който преминал по долината на река Лом през 1864 година, оставил следното описание на района и село Василовци:

Доколко заселените на двата бряга на Лом черкези се оказаха способни в култивирането на голямата българска тераса, е трудно да се каже. Още от началото си спечелиха омразата както на турците, така и на татарско-румънско-българското селско население със склонността си към упорство, грабеж и кражба. Но след 1864 г. настъпи постепенно обрат към добро; нуждата принуди кавказките герои да се заемат по неволя с полския труд, а през 1870 видях да участват на полето дори отделни черкезки жени. Но голямото предпочитание към чужди коне черкезите си запазиха и по-късно. Те си съперничеха в това отношение с циганите-чергари, поради което стотици от всички тях изкупваха по всички времена във видинската крепост своята склонност да се сдобият с кон за сметка на съседите си. Тежко понасяха черкезите дори и най-малкото наказание с лишаване от свобода; при постоянната безогледна строгост, те трябва да са се приспособили и относно чуждите четириноги към западните понятия.

В село Василовце срещнах българи, доверили се на обещанията на русите и изселили се в 1861 г. в Крим, но завърнали се съвсем разочаровани в 1862 г. Те намериха своите напуснати села заети от колонизираните на тяхно място татари, поради което не им остана нищо друго, освен – доколкото им разрешаваха средствата – да си построят нови жилища. Те трябваше да са изглеждали много зле и да са учудвали немалко западноевропейците. Видях тук малко променено въплъщение на подробно описаните от Оуен Стенли обитавани от хората на бронзовата епоха „пенпитс“ в Енджълси (O. W. Stanley, On the remains of the Ancient circular Habitations in Holyhead Island). Вкопани наполовина в земята, с покриви от трамбована пръст върху наведени един към друг трупи и комини, изплетени от тръстика, те правеха впечатление на истински пещерни обиталища. Тук, за тези българи, като наследници на онези „троглодити“, обитавали – според Птолемей – североизточната част на Мизия край Дунава, Едуард Браун, пропътувал тези земи преди 200 години по поръка на Лондонското научно общество, с много по-голямо основание, отколкото при вида на няколко цигански колиби, би могъл да възкликне: „Сега аз вярвам в троглодити от миналото, както говорят Херодот и Страбон. Оттогава винаги, където циркулират тези хора тук-там частично в дупки, аз намирам и човешки къртици.“ (A brief account of some travels in Hungaria, Serbia, etc., London, 1673.)

Но ако се съпостави този пример на най-примитивен строеж с архитектурно напредналите постройки, издигнати и обитавани от същото българско население в градовете, археологът и изследователят на културната история ще извлекат от това сравнение поуката, че трябва да бъдат много предпазливи при преценката, класификацията и разграничаването на праисторическите останки. Защото тук се натъкнахме на жители, принадлежащи към народ, който упражнява майсторски най-различни занаяти, произвежда достойни за най-голямо учудване филигранни накити, изключително красиви грънчарски изделия и тъкани, но живее в обиталища като на кафрите, които – както е известно – стоят във всички изкуства на най-ниското стъпало.

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Василовци е доброволец в Македоно-одринското опълчение .

През 1920-те години някои василовчани са свързани с подкрепа на комунистическите функционери: укриват нелегални дейци, отделни селяни впоследствие се включват в партизански отряди по време на Втората световна война .

На 26 септември 2015 година в Народно читалище „Събуждане – 1899“ е представена първата писана история на селото, „Василовци сред Поломието“ от берковския историк и краевед Милан Василев Миланов, издадена по подбуда и със спомоществователство на проф. д-р Иван Гаврилов.

География

Село Василовци се намира в равнинна местност, пресечена от долината на река Лом , която тече южно от него. Тя прорязва равнината с висок и стръмен южен склон, покрит с широколистна гора предимно от акация , липа и цер . Включена е в екологичната мрежа от защитени европейски зони Натура 2000 .

Василовци отстои на 9,8 км от общинския център Брусарци , 14,6 км от Лом , 54 км от Видин , 48 км от Белоградчик , 44 км от Монтана , 81 км от Враца и 150 км от София . Река Дунав преминава на 9 km северно от него.

Землището му има площ от 35,649 km 2 . Простира се по двата бряга на река Лом и граничи със землищата на селата Сталийска махала , Орсоя и Сливата на север, Дондуково и Крива бара на запад, Медковец на юг и Аспарухово на изток. В него се включва и зоната на язовир „Липена“ с площ 13,4 дка.

Димитър Маринов е оставил следното описание на околията в началото на 20 век:

Поломско или Поломьето

Цялото корито на р. Лом, от Лом-газията – устието, па до местността „Фалковец“, носи име Поломье или Поломско. Туй корито представя богата в плодородие почва, но не толкова широка в пространство. Туй тясно, но много плодородно поле е покрито със зеленчукови градини, от с. Чорльово нагоре Поломьето става по-широко, дето, освен градини, покрито е още и с ниви и лозя. Тая част обаче спада в Белоградчишка околия.

Събития

Всяка година се провежда събор на мегдана пред читалището във втората събота и неделя от месец юни.

Личности

Поп Димитър Иванов, революционер , депутат Акад. Никола Томов – специалист по царевицата Проф. Минко Ерменков – художник Проф. д-р Иван Гаврилов – хирург-онколог Георги Марковски (1941 – 1999 г.) – писател , издател и журналист . Член на Съюза на българските писатели от 1978 г., два пъти носител на годишната му награда – за романа „Хитър Петър“ за 1978 г. и за сборника философски фрагменти „Христоматия за двама“ за 1996 г. Любка Кръстева – поетеса Доц. д-р Гълъбина Николова – финансист, УНСС Доц. д-р Емилия Пейчева – лекар офталмолог Доц. д-р Невена Попова – лекар Доц. д-р инж. Георги Генадиев, ВТУ „Тодор Каблешков“ Доц. д-р инж. Марин Маринов, ТУС Илия Матеев – юрист, съдия във Върховен съд на НРБ Валентина Борисова (р. 1925 г.) – актриса. Работи в театър „ Трудов фронт “ (1951 – 1964 г.), „ Народна сцена “ (1964 – 1966 г.) и театър „ Сълза и смях “ (1966 – 1987 г.). Изпълнителка на 4 театрални роли и 21 роли във филми. Член на САБ . Наградена с орден „ Св. св. Кирил и Методий “ – II степен, орден „ Св. св. Кирил и Методий “ – I степен и награда за женска роля за ролята на г-жа Скобелева от пиесата „На война като на война“ (1974 г.). Александър Трендафилов – оперен певец