Радуй (Село)

Област: Перник

Население: 44 души[1](15 март 2024 г.)3,06 души/km²

Площ: 14,445 km²

Надморска височина: 771 m

Пощ. код: 2359

Тел. код: 07714

МПС код: РК

ЕКАТТЕ: 61618

История

Има две устно предавани легенди за създаване на селото. Според едната от тях, трима братя търсели къде да се установят да живеят. Местността била гориста. Един от тях намерил извор и извикал: „Радуйте се, братя“. Така било дошло името на селото. Другата легенда е за българин Радой, който търсел да се установи по-далеч от османската власт, обходил с кон по билото на хълмовете, маркирал с бразди територията и дал името на селото.

Радуй се споменава за пръв път в османските регистри от XV век. В „Извори на българската история“, издание на БАН от 1966 г., е посочено, че в периода от 1445 г. до 1555 г. е извършено преброяване на населението в османската империя. Отразено е, че в Радуй живеят осем фамилии и 4 вдовици.

Първоначално селото се е намирало в местностите Църквището и Лубеничаво, които се намират в южната част на връх Кръста. На по малко от километър в южна посока от там е минавал пътят, наричан „сръбски път“, водещ от София към Брезник , Трън , Сурдулица , Враня , Лесковац . По трасето на този път днес има черен път – Военното поделение в местността Кръстато дърво, в близост до Клисурски манастир „Света Петка“ , над Банкя – Радуй. По време на владичеството поради честите набези на османлиите жителите изместват селото на около 2-3 километра северно от там и разполагат селото по поречието на реката в местностите Градище, Мъклия, Горно и Долно селище, Дулан и Слатина. Далеч над селото в подножието на Вискяр планина е имало турски чифлик, в който са се отглеждали ловни соколи . След нещастен случай, при който турско дете се удавило, поради страх от репресии, селото за пореден път се преместило на сегашното си място, като по-голямата част от добитъка са продължили да отглеждат на същото място, където и сега има много останки от сгради.

География

Село Радуй е разположено в гънките на планината Вискяр , на височина около 800 метра над морското равнище. Намира се на границата на Пернишка и Софийска област . През него минава жп линията Перник-Волуяк-София. На територията на селото извират две малки реки. Селото е разпиляно в седем махали в диаметър около пет километра.

Личности

Огнян Боянов Радуйски – член на софийската земеделска камара и жестоко репресиран със семейството си от комунистическия режим след 1944 г. Елена Огнянова – дъщеря на Огнян Боянов Радуйски, писателка и етнографка. Елена Огнянова е родена през 1928 в пернишкото село Радуй. Завършила е философия и българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, но посвещава целия си живот на изучаването на народното творчество. Работила е като научен сътрудник в Етнографския институт на БАН. Била е фолклорист към редакция „Народна музика“ в Радио София, както и завеждащ сектор при музикалната дирекция на Министерството на културата. Елена Огнянова е изключителен психолог и изследовател на нравите и душевността на българина. Силата на словото ѝ е неговата непосредственост и красота. Автор е на много книги и публикации в периодичния печат, някои от които популярни и извън пределите на България. Сред най-популярните ѝ книги, както в България, така и в чужбина са „Ние шопето“, „Не сме от сега или философията на един шоп“, „Жената на баща ми“, „Работни ръце, чисто лице“, „Достигнало до нас“ и др. Добри Жотев – поет, разказвач и драматург, автор е на книгите „Жажда“(1951),”Буйният вятър” (1958), „На гости у дявола“ (1962), „Обич моя“ (1964), „Пак мамеше изгрева“ (1965), „Викове“ (1966), „От дявола до кибернета“ (1968), „Стихотворения“ (1969), „Автостоп“ (1970), „Преживени разкази“ (1973, 1976), „Влюбени слънца“ (1973), „Лирически поеми“ (1974), „По пътищата“ (1975), „През извървяното“ (1981), „Делфийският оракул“ (1983), „Награда от Джокондата“ (1985), „Пробягва вихърът на времето“ (1987) „Слънчев сплит“ (1988), „Начало за евангелие“ (1991), „Езически разкази“ (1993), „Светове на сумрака“ (1995) и др. Автор е на пиесите „Обличане на Венера“ (1969), „Оръженосецът и рицарят“ (1990), „Събличането на Юпитер“ (1977) и „Железните обувки“. Произведенията му за деца включват: „Лесньо дири леснината“ (1960, 1967), „Птичи хор“ (1963), „Вълчи вървища“ (1965, 1976), „Прощъпулки“ (1971), „Избрани творби за деца“ (1971), „Караман“ (1976), „За вас деца невинни от 5 до 105 години“ (1979, 1986). Добри Жотев е превеждан на английски, френски, руски, арменски, китайски.