Тодорово (Село)

Област: Плевен

Население: 466 души[1](15 март 2024 г.)28 души/km²

Площ: 16,632 km²

Надморска височина: 269 m

Пощ. код: 5887

Тел. код: 063574

МПС код: ЕН

ЕКАТТЕ: 72566

История

Село Тодорово се намира на 10 км южно от Плевен и е застроено на Южноплевенските височини, с надморска височина 262 м. По-високата надморска височина в сравнение с Плевен го прави малко по-приятно място за живеене особено през летните месеци, когато температурата надминава 35 градуса.

Районът на селото е богат на археологически находки, които не са добре проучени. Това, което е известно показва, че тези места са били населявани още от най-дълбока древност и днес тук се откриват останки от праисторията, античността и средновековието.

Най-богат на ценни археологически находки е каньонът на река Чернялка в близост до селото. През 1928 – 1929 г. Българският археологически институт прави частични проучвания, които остават единствени и до наши дни.

Тук са открити едни от най-ранните средновековни графични рисунки на хора и животни, датирани от изследователите към VIII, началото на IX век. По-късно те са били унищожени от иманяри. Според някои изследователи на това място е имало праисторическо селище, просъществувало през епохата на неолита и бронза, и откритите рисунки се свързани с живота и вярванията на тогавашните хора.

Открити са останки и от друго праисторическо селище, както и такова от античността.

На платото на скалния масив, на левия бряг на реката, била изградена антична крепост, наричана по-късно „Калето“. Вероятно това е била крепост-охранителна кула на преминаващия наблизо римски път, чиито следи личат и днес. Тук вероятно за водоснабдяване на крепостта е издълбан в скалите кладенец дълбок 15 м, с ширина при отвора 3 м и на дъното над водата на реката – 1,3 м. Предназначението и произходът на този феномен, наричан от хората „Провъртеника“, е спорно и до днес. Дори и днес е трудно да си представим как и за колко време, при ония условия в древността, е могло да се изгради това уникално съоръжение.

Не се откриват документални източници, които да показват кога е създадено селото. Според писмени сведения оставени от Георги Дачев, роден през 1895 г., дългогодишен писар, общински служител и кооперативен деятел, създатели на селото са 17 семейства дошли от района на Трявна. Той подробно е описал родоначалниците на тези семейства, но не е посочил причината за напускане на родните места. По сведения на Историческия музей в Трявна поводи за тръгване на такъв дълъг и рискован път вероятно са кърджалийските нападения през 1787, 1797 и 1798 г., когато е бил нападнат и разорен този край.

Един косвен анализ, базиран и на предполагаемата възраст на първите заселници, според сведенията на Георги Дачев, показва, че със сигурност може да се приеме 1799 – 1800 г. за рождена година на селото.

Съществена причина за избиране на мястото за заселване очевидно е била изобилната и добра вода за пиене. Това бил изворът в горния, източен край на дълбоко дере. По-късно този извор бил каптиран и построена чешма, която и до днес съществува.

Според преданието името на селото е свързано с този извор. От „ученото“, „наученото“ – намереното кладенче в дола дошло и името Учин дол.

вероятно името да е заимствано и от съществуващото по-рано по тези места село, което се наричало Вучин дол (Вълчи дол – старобългарски). Това научаваме от последните преводи на стари османо-турски данъчни регистри, според които по тези места през 1455 г. е имало село с подобно име.

Целият район е бил обрасъл с гъста брястова гора, настрани от централни пътища, което през онези години е била важна предпоставка за избирането му за заселване.

По-точни сведения за демографското развитие на селото има след Освобождението 1878 г. Първият по-точен писмен източник, в който се споменава село Учин дол е от 1860 г. – списък на селищата във Врачанка епархия, където е посочено, че селото има 50 домакинства. Посочено е, че селото няма църква, и че тук живеят само българи.

В годините след Освобождението населението на селото бързо нараства и към 1891 г. те са вече над 500. Най-много жители селото е имало през 1951 г., когато тук живеят 282 домакинства и над 1400 души. Силната миграция след 1960 г. постепенно обезлюдява селото и днес тук постоянно живеят около 350 души.

За живота в селото през времето на османското владичество сведенията са твърде оскъдни Знае се, че селото е принадлежало към Плевенския вакъф, на когото е плащало данъците, основен от които е бил „десятакът“ – юшура. Хората от селото се занимават основно със земеделие и животновъдство. Занаяти тук не са развити. В селото не е имало училище, почти всички са били неграмотни. Малцина са били тези, които пращали децата си, най-вече момчета, на училище в съседното село Брестовец.

Много са документираните факти, които свидетелстват за безправното и унизително положение на българското население през годините на турското владичество. До нас са достигнали спомени и предания на стари хора, лично преживяни или преразказани от техни потомци, за живота в селото през годините на владичеството.

Живи се преданията за Симеон Първанов, когото наричали Бекяра, който безстрашно се опълчвал на турците, защитавайки хората и наказвайки тези, които посягали на честа и достойнството на българите. Не са останали документални сведения, но според спомените на стари хора Бекяра и Ангел Цветанов (прадядо на днешните Вилаковци) са били свързани с някои дейци на освободителното движение в района и са изпълнявали задачи в това отношение, като превеждане на хора по канала от Белене до Рибарица.

Непокорни и страховити за турците били също Димитър Пълов (прадядо на днешните Пъчовци), Симеон Попов, наричан Гореца и др.

По време на Освободителната война и обсадата на Плевен през 1877 г. селото не попада в района на водените действия, но тук се извършва дислокация на руски военни части, организирана е база за резервни войскови части през втория и третия щурма на Плевен и около селото са изградени резервни бойни укрепления за оръдия и пехота. Уплашени от бойните действия голяма част от жителите напускат селото и се укриват в съседните села – Пелишат и Карагуй (Горталово).

На 27 октомври 1877 г. щабът на ген. Скобелев се настанява в Учин дол в къщата на Стоян Атанасов, която се намирала в центъра на селото, на местото на днешния читалищен салон. На 6 ноември тук пристига главнокомандващия руската армия, негово императорско височество Николай Николаевич, който връчва награди на проявили се офицери и войници.

Според спомените на стари хора мнозина от останалите тук селски жители помагали на руските освободители, кой с каквото може. Хито Найденов изпълнявал редица задачи по доставка на животни и фураж за войската. С волска кола той обикалял съседните села и изкупувал нужното, за което руснаците му заплащали.

Годините след Освободителната война са трудни, но постепенно селото се съвзема, хората се замогват и започват да мислят и за своите духовни потребности. През 1881 г. тук е открито първото селско училище, като за учебни стаи са ползвани помещенията на общината. Първата училищна сграда е построена през 1883 г., която била от дървена конструкция със стени от плет, измазани с глина и кал. Имала две учебни стаи и стаичка за учителя. Тази паянтова сграда просъществува до 1923 г. когато е изградена с помощна на цялото селско население масивна училищна сграда с четири учебни стаи и канцелария.

С нарастване грамотността на хората нараства и тяхната политическа активност. В началото на 1900 г. в селото е създадена земеделската дружба, която за дълго години остава основна политическа сила тук. През 1919 г. е създадена и първата група на социалистите. В селото има последователи и на други политически партии и течения, но те остават малобройни и временни.

По инициатива на прогресивни учители и по-будни селски жители на 28 декември 1927 г. се организира първата проява на новоучреденото селско читалище, което нарекли „Бъдеще“. Тук през следващите години ще се развие бурна обществено-културна дейност, което помага на мнозина от селските младежи да повишат своята култура и знания.

На 27 ноември 1925 г. 27 жители на селото стават учредители на първата потребителна кооперация, която изиграва съществена роля през следващите години за стопанското укрепване и подпомагане на икономиката на селото и подобряване живота на хората. През 1948 г. членовете на кооперацията са вече 205, при 282 домакинства в селото.

През 1934 г. е положен основния камък на храма, наречен „Св. Георги“, а неговото освещаване се извършва при тържествена обстановка на 8 септември 1935 г. в присъствието на Врачанския митрополит Паисий. Строителството му се извършва с помощта на цялото население.

През годините на антифашистката съпротива селото дава своя достоен принос.

Дачко Цанев, едва осемнадесетгодишен, става партизанин, двамата му братя Атанас и Георги са в затвора, баща му Тодор Цанев и съседът му Никола Бетов, разкрити като ятаци на нелегалните, са разстреляни на 20 февруари 1942 г. без съд и присъда. С присъди за подпомагане на нелегалните и партизаните в затвора са изпратени още 6 жители на селото, двама са интернирани. Мнозина се тези, които помагат и сътрудничат на нелегалните.

Политическите промени, които настъпват след 1944 г. оказват съществено влияние върху развитието на селото през следващите години.

По предложение на селската общественост с указ на Президиума на НС от 22 декември 1950 г., в памет на Тодор Цанев, селото е преименувано на Тодорово. Признанието към Тодор Цанев е не само заради саможертвата му в съпротивата, а заради големия му авторитет като умен и предприемчив стопанин, пръв използвал в селото трактор при оран на нивите си. Той е сред активните членове на БЗНС.

Истински бум в развитието на селото настъпва след 1950 г. Той започва с коопериране на земята и със създаване на ТКЗС.

Макар че кооперирането не се приема еднозначно от всички селяни, даже то е посрещнато със съпротива и недоволство, само след две-три години всички започват да чувстват предимствата на кооперативното земеделие, изразяващо се най-вече в подобряване материалното положение на хората. Този процес има и своите отрицателни последици: отчуждаване на хората от земята и засилване на миграцията. С нарастване механизацията в селскостопанската дейност с годините силно намалява нуждата от работна ръка, което още повече засилва миграцията.

Към 1959 г. в кооперативното стопанство в Тодорово членуват всичките 282 домакинства. Постигнати са няколкократно повишаване на добивите от основните зърнени култури, силно се развива животновъдството, в кооператива се отглеждат 28 вида култури, в това число грозде и зеленчуци.

През 1960 г. се създават обединени стопанства, а през 1970 г. се създават Аграрно-промишлени комплекси, с цел концентрация на селскостопанското производство и прилагане на нови промишлени технологии.

Независимо от трудностите и допусканите слабости селото през тези години бележи своя непрекъснат икономически възход. Коренно е променен обликът на селото и стандартът на живот.

Отдавна е забравен недоимъкът и недохранването. В селските домове, почти всички новопостроени, има всичко, с което се характеризират цивилизованите общества: електричество, вода, баня, радио и телевизия, телефон и личен и обществен транспорт. Решени са такива важни въпроси като трудова заетост, жилищно осигуряване, достъпно образование и здравеопазване, отдих и пенсиониране, без липса на тревога за утрешния ден и сигурността на личната собственост и живота.

Всички улици в селото са асфалтирани, селото е благоустроено и хигиенизирано.

След настъпване на новата промяна в политическата система на страната след 1989 г. настъпват съществени изменения и в живота на селото. Кооперативът е ликвидиран и земята е върната на собствениците в реални граници, което постави пред мнозина трудната задача какво да правят с нея. Създадената частна земеделска кооперация просъществува само няколко години, не издържала на развихрилата се стопанска криза в страната. След 2002 г. цялата земя на селото е предадена чрез договори на частен арендатор, който я обработва и заплаща годишна аренда на собствениците.

Училището е закрито още през 1972 г., в селото раждат само ромските семейства, основната част от населението е на пенсионна възраст, безработицата е висока. Малкото създадени частни фирми на територията на селото не могат да осигурят пълна заетост и поминък на малкото останали тук млади хора.

География

Село Тодорово се намира на 10 км южно от общинския и областен център Плевен , на 14 км от Буковлък , на 30 км от областния град Ловеч , на 20 км от Долна Митрополия , на 24 км от Горна Митрополия , на 28 км от Пордим и на 153 км от столицата София . Съседни на селото са с. Брестовец (1,9 км), с. Горталово (4 км), с. Къшин (6 км), с. Къртожабене (20 км) и с. Бохот (10 км).

Събития

Сборът на селото е на 7 май . През 1999 г. селището навърши 200 години. На всички важни празници в селото се отваря местната църква „Свети Георги“. Там всеки желаещ може да отиде и да се помоли за здраве на своите близки и роднини.