Войнягово (Село)

Област: Пловдив

Население: 960 души[1](15 март 2024 г.)28,1 души/km²

Площ: 34,198 km²

Надморска височина: 318 m

Пощ. код: 4347

Тел. код: 031393

МПС код: РВ

ЕКАТТЕ: 12005

История

В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). Такива поселения са открити в близост до бреговете на река Стряма в местностите Айлезьово и Адъта, като последното е разположено през реката точно срещу станалото прочуто със златните си изделия халколитно селище в местността Саровка до с. Дъбене.

В северните поли на Средна гора над селото в местностите Малка Сърдинка, Рошава могила и Чакърка има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на „воденични камъни“ (соларните кръгове при Рошава могила и Малки Стеници), а други на „хлябовете“ – при Чакърка (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват).

В околностите на селото има много останки от тракийски поселения най-вече в полите на Средна гора, за което говорят и няколко находки от тракийски и древногръцки монети-предимно тетраоболи и тетрадрахми. През трако-римския период (І-ІІв.) в землището на селото просъществувала пътната станция „Виа Мата“ (местн. Големи Стеници) на пътя Филипопол-Субрадице (дн. с. Христо Даново) – Мелта (дн. Ловеч), а също има и няколко селища от този период, като най-голямото от тях в м. „Чегрей“ е просъществувало дори до XV век.

Ранното проникване на християнството в този район е видно от развалините на няколкото черковища из войняговското землище, най-ранното от които в местността „Пресвята“ е от ок. V–VI век. Пак от същото време е и това в местността „Чегрей“. От времето на Византия, I и II Български царства са: Димитрова черква в едноименната местност, Атанасова черква в местността „Светата вода“, и черковището „Летни св. Никола“ в местността „Черковището“.

През Средновековието селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно остава в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина Войнег (неприсъстващ в историческите документи), събрал пръснатите по Средна гора колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на XIII столетие.

Има и по-правдоподобно обяснение за произхода на името на селото. По-ранното му име Беренде е от тракийски произход, като то е производно от тракийската дума „брендон“ (елен), или иначе казано би трябвало да се нарича Еленово (село). Поради войнишкото си население, което в онази епоха се наричало „войнигани“, селото от края на XV век започнало да се нарича Войнеганово, а впоследствие с по-съкратеното Войнегово/Войнягово, според западните или източните български говори. Селото още във времето на Второто българско царство е било със статут на войнишко селище (съдейки и по името му), който статут запазва дори до 1839 г., когато с Гюлханския хатишериф тази категория население е освободена от войнишките си тегоби.

Във времето на османското нашествие селището в местността „Чегрей“ е напуснато от жителите си, като голямата част от тях се заселили при прадедите на войняговци, а землището му било присъединено към това на Бере(н)де (Войнягово) като „мезра Куманица“ – т.е. запустялото село Куманица, а данъците му също са поети от населението на Бере(н)де. В един османски регистър за годината 1477 е отбелязано запустялото село (мезра) Костандин намиращо се между селата Бере(н)де (т.е. Войнягово) и Салих (дн. Дъбене). Османското нашествие заварва селището Бере(н)де (дн. Войнягово) на около 1 км северозападно от днешното местоположение на селото в м. „Калугерец“, а църквата му била „Св. Атанасий“, развалините на която стояли там до унищожаването им в 1902 г. Във време на османското владичество Войнягово е приемало преселници от разни краища на българското землище. Помнят се преселвания и изселвания в селото през XVII и XVIII век както от околните селища – изчезналото в 1688 г. павликянско село именувано в османски източници Тарики Павликян, а също и от Дъбене, Баня, Михилци, така и от Ямболско (с. Войника), Казанлъшко (с. Елхово, общ. Николаево), Чипровци, Стрелча, Троян и т.н.

В един османски регистър от 1566 г., в който са описани селата дадени във вакъфско владение на джамията „Султан Сюлейман“ в Цариград (видно и от Ходут-намето) селото е записано с името Домуз дере (Свински дол) и второ име Бере(н)де. Името Домуз дере селото най-вероятно е получило, тъй като е било разположено на дола Куманица, в което и до днес живеят големи популации диви свини. В друг един джелебски регистър (регистър на едри овцевъди) от 1576 г. селото е записано под името Бере(н)де кьой, с това име селото фигурира и в „Ходут-наме“ (документ описващ границите на селото) от 1712 г., където изрично се упоменава и взимания от селото „войнишки данък“ и войнишките „бащини“, пак тук за пръв път се споменава и за отглеждането на маслодайната роза Rosa damascena в м. „Гюловете“. От средата на XVIII в. има и църковни приписки, където се упоменава с името Войнягово.

От селото са излезли много хайдути и войводи, измежду които по-известни са: Видул войвода, Вълко войвода и Петър Петков Топалов. Войняговци взимат дейно участие и в църковно-националните, и в националноосвободителните борби. Във времето на подготовка на Априлското въстание Войнягово е посещавано поне два пъти от главния апостол на IV (Панагюрски) окръг Панайот Волов, който го намерил много добре подготвено и въоръжено. Войняговци обаче делегирали правата си да ги представлява на Великото народно събрание в Оборище на представителя на гр. Карлово Васил Платнаров, който бил върнат от войводата Георги Бенковски, поради нередовни пълномощия. Така селото и комитета му останали извън събитията и обявяването на Априлското въстание. От селото са излезли трима участници в Опълчението.

В XIX век започва и разселване на войняговци. Към 1829 г. част от населението на Войнягово се изселва заедно с руските войски на ген. Дибич-Забалкански при изтеглянето им в Бесарабия, в селата Камбер и Башкьой (дн. Румъния). Известният български политик от края на XIX и началото XX на век Димитър Петков-Свирчо и синовете му Петко Д. Петков и Никола Петков са потомци на изселници от Войнягово. Има и някои податки и загатвания, че днешното село Войнеговци (днес квартал на София) е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастирът „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на Войнеговци, като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 – вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово, тъй като св. Димитър е светията-покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време (развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХІІ век). Към края на XIX век започва разселването на войняговци не само из околията-Войнягово е „метрополия“ на села като: Анево, Московец, Иганово, Васил Левски – в бившата Карловска околия, а извън нея и на пловдивските – Сухозем, Бегово, Пъдарско, и на казанлъшкото Осетеново, а също и на търговищките села – Бистра и Манастирци.

През 1852/53 г. е построена и осветена църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ – тя е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. Сопот и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа, заедно със сопотската църква. Обявена е за паметник на културата през 70-те години на XX век. В черковния двор е съхранено училището, в което Васил Левски е учителствувал през 1864/66 г. и днес то е музей за историята на селото. Тук във Войнягово през ранната пролет на 1865 г. Васил Левски основал първото „Тайно братство“ – прототип на по-късните революционни комитети. Има някои податки, че Васил Левски е основал и читалището, което във времето непосредствено преди Освобождението (1876/77 г.) се разтурило. През 1900 г. читалището било възобновено от учениците на Апостола, като му било дадено и името „Васил Левски“ и утвърдено от Министерството на Народното просвещение със заповед №818 от 29 август 1903 г. Днес то е средище на културния живот в селото и пазител на традициите на Войнягово. Сградата на днешното ново училище е построена през 1928/29 г., след като старото училище станало негодно за такова, вследствие на разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г. Учебните занятия в него започват след тържествен водосвет на 26 октомври (Димитровден) 1929 г.

Войняговци се включват активно и в Съединението и последвалата го Сръбско-българска война, като дават три жертви в тези събития. В I и II Балкански войни за обединение на българските земи Войнягово дава 76 жертви, а в I световна война - още 24. По време на Балканската война в 1912 година 2 души от селото се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. През 1936 г. полк. Петър Димков (известен народен лечител) открива паметна плоча с имената на загиналите в Балканските войни, която се намира на източната стена на църквата. През II световна война Войнягово дава 8 жертви от 165 участници в двете фази на войната. В периода 1941/44 Войнягово излъчва една партизанска чета от 23 души, известна като „Войняговска чета“, като най-изявени водачи са Коста Митев Топалов (Карамфил) – (1920 – 1943) пряк потомък на войводата Петър Петков Топалов, и Иван Пръмов – (1921 – 2005), който след 9-IX-1944 г. , през годините 1957/62 г. е министър на земеделието и горите в правителството на Антон Югов .

През 1945 г. във Войнягово е създаден един от първите в България земеделски кооперативи, по-известни като ТКЗС ( Трудово кооперативно земеделско стопанство ), от 172 семейства, който по-късно (1957 г.) е обединен с този на съседното село Дъбене под името ТКЗС „Коста Митев“. Това е второто основано трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) в Пловдивски окръг , след това на с. Ръжево Конаре (осн.1944 г.). Датата на учредяването му е 4 септември 1945 г., когато 172 домакинства стават членове-основатели, внасяйки земята си и земеделския си инвентар. До масовото насилствено коопериране на земята през 1956 г. от комунистическия режим, ТКЗС-то изживява доста драматични моменти, в които част от членовете-основатели оттеглят членството си и искат връщане на внесените земи и инвентар. В съседното с. Дъбене ТКЗС-то е създадено на 28 септември 1950 г. само от 36 домакинства. През 1956 г. и в Дъбене по указание на управляващия комунистически режим всички земеделски стопани влизат „доброволно“ в кооператива. През същата 1956 г. на 17 март е „създадено“ и ТКЗС-то в с. Свети Климент (дн.с. Климент ), като до края на април са „кооперирани“ почти всички домакинства. През октомври 1957 г. по решение на партийните организации на БКП в Дъбене и Войнягово, и по указания „отгоре“ за окрупняване на земята по съветски образец, е взето решение за обединение на двата кооператива в един – под името ТКЗС „Коста Митев“. В началото на 1959 г. към ТКЗС „Коста Митев“ е присъединено и ТКЗС-то на с. Свети Климент, като общата обработваема площ стига 45 хиляди декара. През 1976 г. формата на ТКЗС-тата е премахната и управляващата БКП създава новите форми „Аграрно-промишлен комплекс“ ( АПК ) и „Промишлено-аграрен комплекс“ (ПАК), като национализира земята и от кооперативна, тя става държавна собственост. Този тип организация на производството, задържал се до падането на комунистическия режим в 1989/90 г., способства за значително намаляване на селското население.

География

Село Войнягово се намира в северните поли на Същинска Средна гора , като най-високи върхове в землището му са – Карасиврия, Голямо Градище и Кинанов връх. Землището на Войнягово е много добре очертано географски: на северозапад граница е баира „Чегрей“, на югозапад – билото на Средна гора , на югоизток – баирите „Малки стеници“ и „Големи стеници“, а на североизток – река Стряма .

Центърът на общината отстои на 9 км, а от курорта град Баня на 7 км. Има удобни транспортни връзки с Карлово и Баня , а най-близката жп гара е тази на село Дъбене на линията Карлово – Пловдив , отстояща на 4 км от Войнягово. На североизток от селото, на около 1,5 км., тече река Стряма , която приема единствения си приток от землището на Войнягово, дола Куманица - протичащ непосредствено до северния край на селото. В миналото, преди да бъде канализирано, той често заливал селото при приижданията си след порои, като тези от 1956 и 1957 г. Тогава водоснабдяването е ставало чрез кладенци, като в селото е имало 7 обществени кладенеца, а по-късно почти всяко домакинство е изкопало собствен кладенец (водата излиза на около 6 – 8 метра дълбочина). Впоследствие е изграден модерен водопровод и всички домакинства са водоснабдени. Селото е единственото в община Карлово , което има канализация за отпадни води (мръсна канализация). Има и извор с минерална вода, който не е проучван и не се използва (м. „Ралюв гьол“).

Релефът и благоприятният климат (мека зима, прохладно лято) на войняговското землище позволява отглеждането както на житни, така и на технически култури ( лозя , рози , тютюн , царевица ), и на овощия ( ябълки , круши , сливи , праскови , череши , вишни , черници ) и зеленчуци ( зеле , домати , моркови , краставици , патладжан , лук , пипер , люти чушки , дини , пъпеши , тикви и т.н.) Може да се отглежда и едър ( говеда и биволи ) и дребен ( овце и кози ) рогат добитък. Виреят и смокиня , нар , мушмула , дюля , лавър (дафинов лист). С особено добрите природни дадености се обяснява за дълголетието на войняговци.

Личности

Васил Иванов Кунчев -(Левски) - Апостолът на Свободата, освен че учителствува две години (1864/66 ) във Войнягово, той е свързан и кръвно-родствено със селото. Неговият дядо Кунчо (по бащина линия) се жени след смъртта на първата си жена Виша (от с. Кочмаларе - дн. Отец Паисиево) повторно за войняговката Яна Искрюва, като се преселва със сина си Видул и две от дъщерите си във Войнягово. Тук той умира и е погребан след смъртта си в 1830 г. Вълко войвода – войвода на чета Петър Петков Топалов – войвода на чета през 1867 г. Иван Пръмов (1921 – 2005) – изявен деец на БКП и министър на земеделието и горите 1957/61. в правителството на Антон Югов . Янкол Райчинов Пръмов (1910 – 1998) – един от организаторите и многогодишен председател на ТКЗС в село Войнягово. Димитър Бочев (1926 – 1987) – известен в миналото киноартист, майстор на второстепенните роли. Коста Топалов (1920 – 1943) – български партизанин и политик от БКП Ненко Лечев (р. 1924), български политик от БКП Янкул Пръмов – (неизв.) – народен певец, живял в годините около Освобождението. Гана Николова – (1785 – 1905) – най-дълголетната жителка на селото, проживяла целия ХIХ век, и запазила свежи спомени от ХVIII, а също и от ХХ век, тъй като умира през 1905 г. с напълно бистра памет. През 1894 г. разказва на анкетьорите на сп. „Български алманах“ спомени за живота на село Войнягово преди кърджалийските погроми от 1794 г., където упоменава селото с 60 къщи българско християнско население и им изпява песен от 12 куплета, която те записват и публикуват, като изрично упоменават възрастта на баба Гана – 110 години. В църковния регистър за умиранията за годината 1905 е отбелязана смъртта на Гана Николова, като е посочена и възрастта ѝ-120 години. Така данните от алманаха и регистъра се припокриват и засичат напълно. Има и други дълголетни войняговци, като Вида Генчева която доживява до 117 г. (1771 – 1888), и други до 111 г., и до 109, но рекордьор си остава баба Гана Николова.

Друго

На Войнягово е наречена улица в квартал „ Гърдова глава “ в София ( Карта ).