Желязковец (Село)

Област: Разград

Население: 846 души[1](15 март 2024 г.)36,2 души/km²

Площ: 23,356 km²

Надморска височина: 352 m

Пощ. код: 7455

Тел. код: 08377

МПС код: РР

ЕКАТТЕ: 29218

История

Първото свидетелство за заселването на Желязковец е от IV хилядолетие пр.н.е. To представлява археологическа находка на глинен идол от селищна могила Маал юк в землището на селото, открит през 1923 от учителя Димитър Жеков. Историческите свидетелства от миналото дават основание да се предполага, че Желязковец е строено или върху, или близо до тракийско селище, което продължава съществуването си и през римско време.

В документи от 1676 г. и 1700 г. селото е наречено Тимурджилар . Печатът на имама от 1836 г. носи същия надпис. Името на селото до 1934 г. е тъждествено на днешното – Демирджилер . За основаването и името на селото има няколко предположения. Една от версиите предполага, че то е било заселено още по времето на Първата или Втората българска държава от прабългарската етническа група капанци , но не на днешното място, а в разрушеното селище Юртлука, близо до Желязковец. Капанците са локална българска етнографска група, за която се счита, че е най-старото българско поселение в сравнение с другите локални етнически групи в района – хърцои, балканджии и добруджанци. Според втора версия селото е основано от прабългарин или татарин на име Тимур (Демир), което име по-начало е тюркско , персийско или иранско – Тимур или Тмур означава не само мрак и тъмнина, но и желязо.

Съгласно трета версия е възможно заселилите се в селището турци да са от разбитата армия на Баязид I край Ангора през 1402 г. (1336 – 1405 г.) и да са оставили прозвището на победителя Тимур в наследство. Известен и като Тамерлан, Амир Тимур, Демир, Тимурленг, Железния куцащ, на арабско–персийски и чагатайски език също са синоними за желязо. Синхронно битува и четвърта версия – селото е наречено на суфисткия дервиш Тимур баба от негови привърженици и поклонници, които са се заселили в него към края на XV – началото на XVI в.

Не на последно място в устната традиция се споменава и пета версия – според нея селото е основано от кервани , които минавали по черния път Русе – Разград – Варна. Керваните били образувани от мливари, които отивали да мелят зърно на водениците на реката в Девня (днес кв. Река Девня, или Изворите). Пътуването от Русе било много бавно и траело няколко дни. Поради лошото състояние на пътя, керванджиите водели със себе си майстор–железар, който да отстранява неминуемите повреди по колите. Веднъж при спиране на колите в местността Кайлията , железарят отказал да тръгне отново и решил да се засели там, а скоро при него дошли други коларо–железари. При нужда, керваните вече спирали при „демирджиите“ . Неизвестно кога и защо, тези железари напуснали Кайлията и през гористия дол се устанивили на сегашното място, където е селото. По занаята на заселилите се занаятчии, селището било наречено Демирджилер. Шестата и последна версия за произхода на селото и неговото название се свързва с името на местност Демирджилер и Каналии (дн. Хума) по поречието на река Бели Лом , наречена Демир капия (Желязна врата).

Под османско владичество селото е било последователно част от нахията и каазата Хезарград, дн. Разград. То е спахийска , вакъфска и най-накрая чифлишка собственост. След 1800 г. кметове (мухтари) на Демирджилер са собствениците на местния чифлик (чифлик сахиби, чифлик сайбии) . Към края на XVIII в. в селото има 5 турски къщи и железарската махала. Не се знае от кой етнос са били железарите, но българските селяните са предимно арендатори изполичари . Източно от дерето след 1828 се оформя махалата на балканджиите, дошли от Еленските или Тревненските колиби. Руско-турските войни през XIX в. водят до изселване на доста семейства най-вече в Новопазарско , но има данни за емиграция и в Бесарабия. Освобождението на Демирджилер от османско владичество настъпва на Атанасовден – 31 януари 1878 г. Народната памет е запомнила за този период, че османски бежанци получават подслон от местни българи. След 1878 г. селото е последователно в Разградско окръжие, Разградска околия, Шуменска област, Русенска област, Разградски окръг, а днес в Разградска област. Селото е самостоятелна община от 1881 до 1915 г. и от 1944 до 1959 г. Oколо 1890 г. в северозападната част на селото, наречена Коти меше, се установяват в колиби дущубашки цигани . През 1908 започва строежът на пътя Ишиклар – Демирджилер – Разград, който е завършен едва през 1930. През заключителен етап на въздушните нападения над България през Втората световна война на 11 юни 1944 е бомбардиран град Русе и околни села, сред които и Желязковец. До 1944 в селото живеят земеделци, животновъди, занаятчии, работят два частни магазина и няколко кръчми, а няколко семейства разполагат и със стопанска механизаторска техника – трактори, вършачки и товарен автомобил. Местна ТКЗС е основана от 25 редовни члена на 9 декември 1948 със стопански двор във Ветите лозя (Ески баалък) . Електрификацията на селото започва през 1959 и е довършена през 1965 г.

География

Селото се намира на Лудогорското плато сред Самуилските височини на надморско равнище от 300 m. Землището на Желязковец е с площ 10 494 дка, като самото село заема 23.356 кв. км. Почвите в землището са предимно черноземни, като южно от селото има изграден едноименен язовир. Граничи със землищата на селата Богомилци , Голям Извор , Мортагоново , Самуил и Хума . Намира се в Североизточен административен регион и през него преминава Републикански път III-2005 .

Събития

Първият селски сбор бил организран през 1935 на Димитровден . Днес село Желязковец има събор на 7 ноември, утвърден след 1935 г.

Личности

Димитър Жеков – учител и общественик, Иван Димитров Господинов – първият завършил военно училище офицер от селото, Йордан Мичев Неделчев – първият инженер от селото, Ради Пенчев Божков – първи икономист от селото, доц. д-р Живко Илиев Николов – първи лекар от селото, Димитричка Бонева Неделчева, доктор по философия, Дочка Пенчева Маринова, медицинска сестра, Величка Първанова, акушерка, Цоню Керанов Димов, дописник, Милко от Кривня, Исмаил Юсуф Исмаилов – фелдшери.

Други видни общественици в историята на селото са Иван П. Петров, Пенчо Желев, Неделчо Мичев, Никола Илиев, Димитър Господинов, Васил Неделчев, Димитър Жеков, Жеко Недев, Димо Дечев, Христо Господинов, Ангел Петров, Илия Николов, Христо Йорданов, Неделчо Йорданов, Неделчо Иванов.