Селча (Село)

Област: Смолян

Население: 450 души[1](15 март 2024 г.)19 души/km²

Площ: 23,678 km²

Надморска височина: 1100 m

Пощ. код: 4814

Тел. код: 030476

МПС код: СМ

ЕКАТТЕ: 66130

История

Най-ранните сведения за съществуването на селото се съдържат в османотурския тимарски данъчен регистър за районите на Пловдивско, Пазарджишко и Смолянско, известен като „Тахрир-дефтер 26“, съставен от османската администрация в края на ХVв., през 1489 г. В този регистър,
съхраняван понастоящем в Истанбулския османски архив към Генералната Дирекция на Държавните архиви на Република Турция в Истанбул, под сигнатура „Istanbul – BOA,TD 26“ селото е посоченоно под същото си име – „Селча“, и е спадало към нахията Филибе ( Пловдив ), като според самия документ е било част от тимара на спахията „Сюлейман войвода, гулям (т.е. слуга) на Иса бей“. Всички, описани в документа от 1489 г., жители на Селча, посочени под името на селото, без изключение, са само българи-християни /Istanbul – BOA,TD 26, s.139/.

Вторите известни писмени източници, в които се споменава селото, са тимарски данъчни регистри от 1515 – 1518 година. Според данни на местни хора, селото е било разпръснато под формата на махали по различни местности като Селци, Селището, Глоди, Оравко, Посяк, Площина, Доборно, Пазлюво, Котлина, Ляска и др. Едва в началото и средата на ХІХ в. селото се обособява на сегашното място, като хората от различните махали започват да се преселват и се събират. Процесът продължава през целия ХІХ и началото на ХХ в.

Селото се споменава в данъчните регистри на Османската империя под името Селче, Татарпазарджишка кааза.

Няма запазени по-значими останки от антични строежи, освен римските пътища и крепостта „Калето“ в м. Чала. Най-често намираните монети и предмети са от късноримската епоха, II–IV в. Близо до селото, през м. Чала е минавал римският път, свързващ Филипополис с Филипи на Егейско море . Гробищата в м. Оравко са датирани към XIII-XIV в. Намирани са монети от периода на Второто Българско царство, както и византийски бронзови монети.

В околностите на селото се намират редица непроучени тракийски некрополи. В гръцките и римски писмени сведения се посочва, че населението в Родопите е предимно от скотовъдци и няма данни за по-значими поселения от тази епоха. Преди 2500 г. Херодот описва тракийските племена населяващи Родопите – Беси в Западните Родопи, Сатри, Одриси – в източните Родопи, както и Одоманти, Добери (Δοβήροι). Тукидид споменава племето на Диите (Δίοι), населяващи височините на Родопа. Византийските източници описват че целите области Тракия и Македония са се е „славянизирали“ и цялото население говорело славянски език .

През 1870 г. Стефан Захариев , който работи като османски финансов чиновник, издава „Географико-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишка кааза – 1864 г.“. В нея той описва нашироко живота, занаятите, нравите и обичаите по това време. Описанието на Селча е следното: Селча (селище) – 3 и 1/2 часа към север от Девлен и 13 часа към юг от града (Татар Пазарджик), с 30 къщи, 1 джамия и 100 жители помаци-кепеджии, земледелци и катранджии.

През 1874 г. босненският сърбин Стефан Веркович издава в Белград сборник с народни песни „ Веда Словена – обредни песни от езически времена, съхранени чрез устни предания у македонските и тракийски българи-помаци “, събрани от учителя Иван Гологанов . В предговора на сборника се посочва, че няколко от песните са записани от Ехя ага в с. Селче, Татарпазарджишко. Според предговора, това са песни, събирани изключително сред българите мюсюлмани в Родопите , Беломорска Тракия и Македония . Автентичността на диалекта и съдържанието на песните все още е обект на спор в научните среди. Песните, записани в Селча през 1856 – 1860 г., са: „Песен за Коледов ден“ , „Песен за Масинов ден“ и песен VI от том I – „Слънчева женитба с мома Вълкана“ .

С подписване на Топханенския акт от 5 април 1886 г., с който се признава Съединението на Княжество България с Източна Румелия , селото остава в Османската империя, наред с още 20 други села по поречието на река Въча. Това са т. нар „непокорни“ или „непредадени села“, които влизат в автономията, наричана Тъмръшка република .

Областта е присъединена към България след Балканската война през 1912 година.

Границата на Османската империя с Източна Румелия е минавала на няколко километра на северозапад от Селча, през местността Чала. Близо до селото, в м. Къшлата, е бил стациониран гарнизон от турски гранични войски.

В книгата на Хр. П. Константинов „Непокорните села в Родопските планини“, издадена в 1886 г., откриваме хроника на следосвобожденските години и детайлно описание на отделните села.

В края на Балканската война, несигурно за живота си, населението на селото тръгва да бяга от настъпващата българска армия и се изтегля на юг, заедно с изтеглянето на турските войски. Противопоставянето християни—мюсюлмани играе решаваща роля в случая. Стигат до Бяло море и прекарват зимата в Гюмюрджинската равнина. Подновените военни действия в Източна Тракия карат хората да се изтеглят обратно в планината и през пролетта на 1913 г. се връщат по къщите си.

Както стана ясно по-горе, след Съединението на Княжество България с Източна Румелия Селча остава в Одринския вилает, Дьовленска кааза. Статистика за населението откриваме в книгата на Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“.

„Общата численость на българитѣ въ шестьтѣ санджака (окрѫга) на Одринския виляетъ споредъ казанитѣ данни възлиза на 298,726 души, отъ които 176,554 души сѫ българи ексархисти, 24,970 души—патриярхисти, 1700 души унияти и 95,502 души помаци.“

Сравнителната отдалеченост от централен път оставя селото изолирано от околния свят до началото на ХХ в, когато се прокарва единственият път, свързващ го с главния път Кричим — Девин . Откъснатостта на селото от главни административни и търговски центрове го прави непривлекателно за Османските власти и тук няма данни за по-осезаемо турско присъствие. В съседното село Стоманово процесът на турцизация е бил по-засилен и в резултат – към момента цялото население на селото говори турско наречие. Съседното Фотиново е съставено от турци и българи-християни. В Селча се запазва българският дух и език, като местният диалект има характерни за Девинския регион особености.

През времето на т.нар. „Народна власт“ (1945 – 1989) Селча отбелязва значителен подем. Разширява се пътят, прокарва се електричество, подобрява се водоснабдяването. Построяват се сградите на кметството, читалището, училището, пощата, АПК -то, детската градина и здравната сграда. Голяма част от работещите са заети в шивашкия и механичен цех, АПК-то и горските стопанства. Дългогодишни кметове на селото са Х. Кисьов, М. Порязов, Алеко Порязов, Н. Ибишев, Р. Капуров, Алексей Порязов, Д. Топалов и др.

Първото училище в Селча отваря врати през ноември 1920 г. Първият учител е Тодор Симов. Особена заслуга за разширяване и развитие на училището имат Милка Палева (родом от гр. Ямбол ) и Никола Палев (родом от с. Златарица ), които преподават в Селча от 1929 до 1941 г. Дългогодишни директори на училището са В. Богданов, Младен Порязов, Алексей Порязов, директори на детската градина – Лилова, В. Богданова, В. Добрева.

Читалищни дейци – Я. Шуров, Ат. Кирова.

В края на 80-те години населението наброява 1300 души. След настъпилите демократични промени повечето държавни учреждения са закрити и безработицата става хроничен проблем. Хората се изхранват от земите си. Липсата на перспектива пред младите хора кара голяма част от тях да се изселят в близките градове – Пловдив, Девин, Смолян, Пещера. Селото е споходено от съдбата на повечето малки населени места в Родопите – обезлюдяване. Само за 10 години населението намалява наполовина. Закриват се детската градина и детските ясли, механичният и шивашкият цех. Тук остават само възрастни хора и заетите в училището, кметството и горските стопанства. Останалите хора се занимават със земеделие.

География

Село Селча се намира в Западните Родопи , община Девин .

Разположено е на 1000 – 1020 м надморска височина, на 14 км от главния път Кричим - Девин .

Граничи на юг-югоизток със селата Стоманево , Михалково , Лясково и Осиково а на северозапад – със с. Фотиново . Землището на Селча се ограничава от р. Въча на изток, р. Гашна на юг-югозапад, от горските стопанства „Девин“ и „Антонивановци“ на запад. Селото е разположено между широколистния и иглолистен пояс. Климатът е планински. Селото разполага с особено благоприятни условия за селски туризъм, но липсата на хотелска база ограничава развитието му.